Теория на дясното

Написана от ВЕСЕЛИН КАНДИМИРОВ on . Posted in Стойностно

Двуделността на политическото пространство е стара колкото самата политика. Освен, че предлага простота и удобство, тя е и лесно осъществима: и в най-сложната конфигурация от интереси винаги може да  се установи една линия или ос на най-голямото противопоставяне. Днешното идеологизирано време го е направило  идеологическо, но това съвсем не е задължително. 

Ако проследим големите политически деления в миналото, като сини и зелени в Рим и Византия, гвелфи и гибелини в Европейското средновековие и т.н., виждаме, че те не се опират на някаква идеология. Дори и в днешното деление на “леви” и “десни” мнозина, ако не и повечето от участниците се причисляват към някоя от страните само на думи, а на практика се водят само от собствените си ценности. По-скоро идеологизирането на политиката може да се разглежда като изключение. Но това е едно много важно изключение.

Политиката е по-стара от човека. Средствата, използувани от членовете на едно стадо шимпанзета в борбата за власт по нищо не се различават от средствата, използувани в борбата за власт в Кремъл. Въвеждането на идеи и принципи в политиката ни дава поне теоретичната възможност да надмогнем това състояние.

Политическото деление на “ляво” и “дясно”, макар и родено от континенталната европейска политическа практика, е навлязло и в първоизточника на съвременната демокрация – англосаксонските страни и днес е в повсеместна употреба.Същевременно неяснотата какво се крие под тези определения и неразборията в употребата им са толкова големи, че човек неволно си задава въпроса дали “ляво” и “дясно” не са просто удобни опаковки, в които всеки може до сложи собствените си прагматични цели. Такива случаи изобилствуват, но те не са интересни за нас. По-нататък ще се водим от допускането, че това политическо делене е наистина идеологическо, и че определено съществува някакво “ляво” и “дясно” мислене. Ето защо няма да се спираме на куриозни случаи, като ползуваното в Израел определение на левите като “привърженици на изтеглянето от палестинските територии” и обратно, или извънредно опростената българска практика за десни да се смятат тези, които са се самоназовали такива.

ПРОТИВОПОСТАВЯНЕТО “ТРАДИЦИОНАЛИЗЪМ – НОВАТОРСТВО”

Това противопоставяне е исторически обусловено. Партийните позиции и програми се подреждат в линия съобразно отношението им към тези две категории. Ето как се излага то в гимназиалните учебници:

“Отляво надясно в този ред ( традиционализъм – новаторство – б.а.) се разполагат като в дъга “цветовете” на политическите философии: комунизъм - социализъм - социалдемокрация - социаллиберализъм – земе­дел­ски идеи – зелена идея - либерализъм - неолиберализъм - неоконсерватизъм – кон­сер­ва­тизъм - национализъм - фашизъм.”*

Цитираното подреждане ражда възражения още от пръв поглед. Фашизмът и комунизмът са толкова идейно близки, че някои автори предпочитат да затворят линията в кръг, където крайно “лявото” и крайно “дясното” се допират. От друга страна, да обявиш Мусолини и идеолога на консерватизма Бърк за идейни съседи е повече от нелепо. Национализмът пък, изглежда, е част от съвсем друга опера, след като днес дори и комунистите го прегръщат. Повечето зелени партии наистина се самоопределят като леви, но там ли им е мястото, след като природата, чийто защитник са те, е изключително консервативна система и човешкото развитие е нейния главен враг?

Като преминем към разглеждане на въпроса по същество противоречията не намаляват. Пазарният капитализъм, на когото идеен изразител са партиите, наречени консервативни, е в основата на двата века “на най-бързия напредък в познание, продължителност на живота и жизнен стандарт, който някога е виждан на земята” (Дейвид Боаз). Инцидентното в исторически план управление на двама консерватори – Рейгън и Тачър – доведе до фундаментални промени, които в европейското общество не са се случвали от Вестфалския мир насам. Ако “консервативно” означава нещо консервиращо, задържащо развитието, то какво консервативно има във всичко това, освен названието?

И обратно. социализмът, идейна основа на днешните леви, се появява през 19 век като реакция на индустриалната революция, която е причинена от съвсем други фактори, а именно споменатите по-горе. След като не е автор на ставащото, той не може и да го управлява. От самото начало неговото отношение към тази революция е противоречиво. На думи той я подкрепя. На дело, роден по време на парната машина и каменните въглища, той си остава докрай идеология на парната машина, идеология на догонването. До края на съществуването си така наречените социалистически икономики приемаха следствието за причина и смятаха, че ако произведат повече въглища и стомана от развитите страни ще ги надминат и във всичко останало. Ако допуснем, че по някакъв чудодеен начин някъде към 1920 г. в света беше останал само социализъм, това, което наричаме днес “информационно общество” просто нямаше да се появи. Науката щеше да продължи да се развива и полупроводникът и интегралната схема вероятно щяха да бъдат открити, но те нямаше да доведат до неговата поява, също както познаването на барута в Китай и на силата на нагрятата пара в стария Рим не са довели до обществени промени.

Левите партии са изглеждали новаторски по времето, когато са се появили на политическата сцена. Днес те са партии на застоя, а тези в Източна Европа – и на носталгията по миналото и реваншизма.

Всичко това ни дава основание да не приемем противопоставянето “традиция – новаторство” като критерий за определяне на лявото и дясното в политиката.

ПРОТИВОПОСТАВЯНЕТО “СВОБОДА – РАВЕНСТВО”

Привържениците на това противопоставяне разглеждат дясната политическа практика като даваща предимство на свободата в обществените отношения, а лявата - като даваща предимство на равенството.

Свободата и равенството са основни обществени принципи, стари колкото християнството. Френската революция прибавя към тях още един и оттогава съвременната демократична държава се гради на триединството “ свобода – равенство – братство”. ( Някои теоретици на конституционното право смятат, че братството няма място тук, защото то не може да се налага принудително и, следователно, не е обект на правото. Възражението е недостатъчно. Свободата също не може да бъде наложена насила на този, който не е готов да я приеме.) Това триединство дава основание на Бергсон да твърди, че съвременната държава е от евангелски произход и има за основа любовта.**

Когато разглеждаме тези принципи в светлината на нашето противопоставяне, първото, което ни идва на ум е дали те не се намират в определено съотношение. Ако сравним обществения организъм с човешкия, виждаме, че последния, за да съществува, също се нуждае от три основни хранителни съставки – белтъчини, въглехидрати и мазнини. Те трябва да са както в определено количество, така и в определено съотношение и всяко увеличение на някоя от тях за сметка на другите води до нарушени функции и дори заболяване.

Ако тази аналогия е правилна, то съществуването на борци за неограничена свобода за сметка на равенството и обратно е толкова абсурдно, колкото  и делението на диетолозите на две групи: такива, които смятат, че човек трябва да се храни само с белтъчини и други, които смятат, че той трябва да се храни само с въглехидрати, като и двете групи не отделят никакво внимание на мазнините.

И наистина, колко свобода и колко равенство, взети поотделно, би могло да понесе обществото? Като оставим настрана братството, в светлината на разглежданото противопоставяне  категориите равенство и свобода изглеждат взаимно изключващи се – колкото повече е свободата в едно общество, толкова по-малко е равенството и обратно. Каква в действителност е тяхната зависимост?

Преди всичко, когато говорим за равенство в едно нормално общество трябва да разбираме равенство на правата, но не и равенство на възможностите, нито равенство на резултатите. Непостижимостта на равенството във възможностите е очевидна и е илюстрирана още в древността с известната легенда за Прокруст. Не по-малко абсурдно е и търсенето на равенството в резултатите. Ако искаме да постигнем равенство в образованието, например, то всички хора би трябвало да бъдат неграмотни, защото всяко друго равнище на образованост би поставило в неравностойно положение маса хора, които, поради свойствата на собствената си натура, не могат да се научат на четмо и писмо. Същите разсъждения, проведени по отношение на друг вид равенство –  в доходите показват, че то е възможно само в условията на дълбока бедност. Такива равенства, от своя страна, ще поставят други големи групи хора в положение да не могат да използуват възможностите си, т.е., в състояние на несвобода. Поддържането на тази несвобода изисква наличието на съответни силови структури, членовете на които надали биха вършили ефективно работата си, ако са неграмотни и бедни.

Виждаме как търсенето на равенство извън областта на правата води до несвобода, но също така и до ново неравенство – между изравнявани и изравняващи. Усещането за неговата непостижимост е причинила и появата на категорията “братство” като опит това, което не може да бъде направено принудително, да стане доброволно.

Затова нека изясним зависимостта “свобода – равенство” в реалния свят, света на равенството на правата. Нека разгледаме една от неговите крайности – обстойно  изследвания от Солженицин свят на Гулаг. В този свят цари огромно неравенство. Една част – затворниците – нямат почти никакви права, другата част разполага дори с живота на първата. Но и двете части са еднакво несвободни. Надзирателите са привързани към надзираваните с невидими връзки и всеки момент могат да заемат тяхното място. Тяхната привидно по-голяма свобода се изразява предимно в това, че периметъра, в който им е разрешено да се движат, обхваща и части извън лагерната ограда. Като цяло в това общество цари огромна несвобода, за която спокойно можем да кажем, че се определя от най-несвободния му член.

Ако въведем повече равенство в това общество, т.е., ако намалим разликата между правата на двете групи, ще се увеличи и свободата в него. Можем да кажем и обратното – ако увеличим свободата, ще се увеличи и равенството.

В другия край на тази зависимост е демократичната държава, където равенството на правата е близо до своя максимум. Ако правителството на една такава държава реши да субсидира даден производител, с това то му дава повече права отколкото имат останалите, а именно правото да ползува обществен продукт без да  е положило труд. ( Труда, изразходван за да се издействува субсидията, не е обществено полезен дори и според левите икономисти). Така то увеличава неравенството в държавата, като с това пречи на останалите производители да реализират плановете си, и следователно,   намалява и икономическата свобода в нея.

Извода, който можем да направим е, че свободата и равенството (на правата) са неразделни и се намират в право пропорционално зависимост. Максимална свобода означава и равенство на правата.

Този извод напълно компрометира противопоставянето “свобода – равенство” и го превръща в противопоставяне “свобода и равенство – несвобода и неравенство”. Дали има политика, която открито би се отъждествила с така противната на човешката природа негова дясна част? В неявен вид повечето партии, окачествени като леви правят точно това. Те проявяват нищожен интерес към равенството на правата, но огромен – към равенството на резултатите, в частност към преразпределението на благата. Затова големите социални утопии на 20 век са все леви – при цялата нетърпимост на дясното към социалното инженерство, все пак един социален проект, основан предимно върху свободата, е изпълним и поне един случай – успешната реформа на Ататюрк в Турция – е доказателство за това.

От което следва още един извод – че левите партии имат много по-малко морално основание за съществуването си.

ПОЛИТИКАТА – СРЕДСТВО ИЛИ ЦЕЛ

Не случайно в предходното изречение става дума за морал. Ако трябва да търсим критерий за идеологическото делене на ляво и дясно в политиката (защото досега разглежданите се оказаха неверни), ще го намерим  в отношението към морала. Това отношение определя нещо много важно, и това са границите на политическата дейност: дали тя се придържа към някакви съществуващи независимо от нас и предварително известни граници или ние сами решаваме какви са те. Но чуйте това:

“Дясното вярва в силата на правотои, следователно, подчинява политическите си категории на моралните правила. Лявото вярва в правото на силата – и, следователно, подчинява своите морални възгледи на политическите си инстинкти”.***

Нека поясним: “сила на правото” не означава “сила на закона”. Не случайно в този текст  се говори само за равенство на правата и никъде за равенство пред закона. Съществуват някои естествени и неотменими човешки права, докато законите са човешко творение. Ако са съобразени с тези права, те се вписват в моралните граници на нашето поведение. Вярата, че закона може да бъде всякакъв и всичко може да се регулира със закон е чисто левичарско убеждение. Това  е правото на силата.

Моралните граници на  дясното мислене водят до общество,  което се поддържа чрез саморегулация и самоконтрол. Стремежът към свобода в такова общество не е самоцел, а следствие, защото саморегулацията и самоконтролът са качества, присъщи само на свободния индивид. Лявото води до социално инженерство и контрол. За дясномислещият политиката и държавата не са цел, а средство – инструмент, който гарантира обществената справедливост.

Следователно, ако трябва да обвържем делението ляво – дясно с някакво противопоставяне, това би било противопоставянето “морално – неморално” или “морал – волунтаризъм”. Това определение лесно може да бъде унищожено само с един въпрос: “кой морал?” Затова ще напомним, че съвременната демокрация, както и самата цивилизация на която тя е рожба, са построени върху здравия фундамент на християнския морал. Не бива да ни плаши прилагателното “християнски”. Неговите основни принципи като отговорността на личния избор, силата на саможертвата и безкористната любов са съвместими с всяка религия, включително и атеизма.

СИЛАТА НА ДЯСНОТО.

Дясното е сила. Казаното по-горе  се споделя от малцина и на българска почва дори се приема като екзотика. Но и в останалите страни хората, мислещи така, са малцинство. И въпреки, че е действувало откъслечно, несистемно и в повечето случаи неосъзнавано, дясното мислене е изградило днешния свят в най-голяма степен. Можем да посочим поне три причини за неговата ефективност:

Първо: разумът съществува единствено на индивидуално равнище и всяко негово опосредствуване чрез колектива го осакатява.

Второ: обществото, съставено от свободни индивиди е еднородно и изотропно. Връзките между свободните индивиди наистина са по-слаби, отколкото често ирационалните връзки в един колектив. Те не могат да се мерят с връзките, които създава рода, клана, племето или отдадеността на някоя религия. Но устойчивостта на едно общество, състоящо се от такива групи зависи не от здравината на отделните групи, а от сравнително слабите връзки между тях. При удар то се разцепва по границата между отделните групи. Ударът по еднородното общество от индивиди нанася само местни поражения.

Трето, и може би най-важно: дясното мислене не е утопична рецепта за създаване на един нов свят. То е осъзнаване и приемане на един спонтанен порядък, който по тази причина е и единствено възможния. Осъзнаване, че има само един свят – създадения от Бога. На човека, разбираемо защо, не му е дадено да създава светове.

На някого това може да се стори скучно. Но нима реалността не е по-богата от всяка измислица?

 

* С.Герджиков, Философия за 11 клас, С. 1992

 

** Това изложение е по С.Баламезов, Сравнително и българско конституционно право, С. 1936

 

*** Б.Маринов, www.mesambria.org/ viewtopic